23 януари 2023 година

     Вече над 15 г. работя като здравен медиатор в Дупница. Ние имаме проблем в семейството – малката ми дъщеря е с диабет, с бъбречна недостатъчност. Преди да стана медиатор, водех много затворен, много скучен живот. Целият ден беше разписан като меню, нищо не се променяше, нищо не се случваше. Един ден пристигна една жена и каза, че записват за здравни медиатори. Но обучението беше само шест месеца. Казах си, че за шест месеца няма да има какво толкова да науча и най-много да ме вземат за санитарка в болницата, а аз не исках да ставам санитарка. Но жената идваше често, все настояваше, накрая се записах.
     Така започнах работа, започнах да излизам от вкъщи, да общувам с хората. Осъзнах, че мога да помагам на другите и това ме правеше много щастлива. Разбрах, че това беше моята мисия… Помогнали сме на страшно много хора. Имахме тук едно момче с психично разстройство. И той стана жертва на конфликт между двама психиатри. Той се лекуваше при единия психиатър, но другия беше член на ТЕЛК. И майка му го води момчето на ТЕЛК, но оня доктор започва да ѝ вика, да у обижда, защото тя е с по-тъмна кожа, а и ходи на лечение не при него, а при другия психиатър. Изгонил я, не го освидетелствал момчето, защото майка му била черна. И ние се чудим какво да направим, за да помогнем на момчето. Накрая му извадихме адресна регистрация в Бобов дол, за да мине на ТЕЛК в Кюстендил. И там му дадоха 100% чужда помощ, а той беше 50 тука. Ей така, мъка заради конфликта между двамата психиатри, без да има нищо общо с момчето…
     Затова и много хора тук не вярват на лекарите и ваксините. Много трудно ни беше по време на пандемията. Имаме само един човек, който е напълно имунизиран. Иначе всеки ден придружавахме полицията, придружавахме РЗИ, плащахме битовите сметки, кабелната. Събирахме пари и разнасяхме храна на по-бедничките хора, защото общината отказа да помага, нямала бюджет.
     Не трябва да се отказваме, трябва да си помагаме едни на други, да сме съпричастни и солидарни. Трябва да имаме вяра и надежда. Нещата са като махало тук – тъкмо постигнеш някакви успехи и ни връщат пак в изходно положение...

Сашка Христова е родена на 1 април 1963 г. в Дупница.

Повече от 15 години е здравен медиатор.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ТЕЛК...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

21 януари 2023 година

     Сега сред младите има много грях, няма я ценността на семейството, няма ред. Ние имахме голямо уважение към по-възрастните хора, към нашите родители. Сега има много пиянство, наркотици, прелюбодейство, разврат. Това е тук от последните години. Преди не беше така. Ние по-лесно обичахме бога, по-лесно почитахме родителите си. Сега младите не търпят една друма да им кажеш на пряко. Не уважават ни свекърва, ни тъща, ни съпруг. В семейството трябва да има ред – най-отгоре да е мъжът, после идва жената и накрая са децата.
      Посещавам църква още от мъничка с моите родители. Бях на около четиринайсет, когато те се отказаха, защото имаха конфликт с пастора. Скърбях за тях и тръгнах на друга църква с леля ми, защото имах истинска любов към бога. Не можех да се представя моя живот без моя бог.
      Ожених се почти на деветнайсет. Много искахме да имаме дете, но не ставаше, защото имах здравословни проблеми. Продължих да ходя на църква и моят мъж също идваше. Ние продължавахме да вярваме в бога, но като човеци изпитвахме съмнения. Бях вече на двайсет, а той на двайсет и две. Всички ни казваха, че вече трябва да имаме дете, че сме на възраст, а ние се разплаквахме.
      Една нощ се събудих в тъмното, всички спяха, беше напълно тихо. И тогава си казах: Боже, ако твоята воля е да нямаме дете, аз я приемам. И като приех божията воля, мина се не мина известно време и аз разбрах, че съм бременна. Не беше лека бременност, защото имах кисти. Половината време си бях вкъщи, другата половина в болницата. Но плодът се задържа и благодарение на бога ни се роди момиченце. Второто ни дете е момче. И двете са живи и здрави, живеем в мир и разбирателство. Не употребяваме алкохол и наркотици, не пушим.
      Благодарна съм на бога, че моят мъж е добър човек. Аз никога не съм го виждала него пиян. Като малка си казвах: Боже, по-добре да остана без мъж, но не и да търпя пияница. Баща ми беше добър човек, но пиеше. За него нямаше срамна работа, винаги се е грижел за нас. Пластмаса ще събира, но ще ни нахрани. Никога не ни е оставял жадни и гладни. Но беше лош за мама. На пияно ѝ посягаше да я бие. Тя му се караше на трезво, а той ѝ го връщаше, когато се напиеше. Нашите майки много търпяха. Търпяха и мизерия, и глад, и бой. Сега нищо не искат да търпят, искат да са самостоятелни. Не казвам, че е нормално, но мъжът е главата, а ние сме тялото, трябва да се подчиняваме, а вече не се цени семейството.
      Трябва да има ред, който да се спазва, не е ли така...

Рени Василева е родена на 2 януари 1988 г. в Дупница.

Майка е на две деца.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ЦЕННОСТИ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

18 януари 2023 година

     В България мъжете се страхуват от жени, които са независими, които са силни, които имат характер. Помня как се прибирахме от един концерт в Костенец. Беше посред нощ, естествено. Бях си облечена като за концерта – с роклята, прическата, грима, високите токчета. Тогава карах един форд фокус. Изведнъж като на филм от един страничен път изскочи черен мерцедес. Започнаха да ни ни преследват, да ни светят с фаровете, да свирят с клаксона. Искаха да ни изхвърлят от пътя, да ни отбият в страни. Казах си, че трябва да съм спокойна, да съм силна, да не губя самоконтрол. Винаги сама съм се справяла.
     Започнах да пея след осми клас. На мен ми е от семейството. Мама пееше тракийски песни, а татко свиреше на акордеон. От шестнайсет годишна съм свикнала сама да се издържам и сама да се оправям с живота. Започнах да пея по кръчмите. Сега ми е смешно, но това е най-голямата школа, не можеш да си успешна, ако не минеш през тази школа. Хонорарът ми беше двайсет лева. Разбира се, имало е подхвърляния, закачки, даже закани по кръчмите, ама винаги съм била много твърда и не смееха да се задяват с мене. Знаеха ми характера.
     Но сега беше различно. Тези имаха пистолети, извадиха ги през прозорците на мерцедеса и започнаха да стрелят. Мислех си, че с нас е свършено. Когато влязохме в Белово, завих по кривите улички. На едно по-закътано място спрях колата, изключих фаровете и двигателя, всички изскочихме от колата като коркови тапи и хукнахме да се крием, без даже да затворим вратите, за да не вдигнем шум. Както си бях с роклята и високите токове се наврях в едни храсталаци. Цялата треперех. Не знам колко от студ, колко от страх. Бях се надрала и по ръката ми се стичаше вадичка кръв. Чувах как ония обикалят да ни търсят, виждах силуетите им, долавях дишането им. Опитвах се да не мърдам, да замръзна. Миришеше на прясно изорана пръст от двора зад мене, миришеше на животни, чудех се дали има куче и няма ли да се разлае и да ме издаде.
     Разбира се, ние бяхме се обадили на 112 още от колата. Но полицаите се бавеха. Сега мисля, че се бавеха нарочно. По-късно разпитахме и се оказа, че най-вероятно са ни гонели за рекет, знаели са, че се връщаме от изпълнение и са очаквали да носим пари. Не съм сигурна, но казват, че момчето с мерцедеса бил син на някакъв полицай. Покриха всичко.
     Важното е, че се отървахме. Започна да се развиделява вече и онези се отказаха да ни търсят. Може би са ни причаквали някъде, но ние се бяхме обадили на едни наши роднини, които пристигнаха да ни спасяват. Хората си мислят, че животът на певицата е лесен, че си живееш като принцеса. Но трябва много работа, много упоритост, много лишения. Само талант не стига. Това, което ми дава сили е моята публика. Обичам ги тези хора. Те са най-голямото ми богатство. Това, което ми тежи е самотата. Хората виждат къщата, колите, роклите, но не виждат самотата. Ставам сутрин и домът ми е празен. Правя си кафе и дълго време го пия. Гледам през прозореца. Не съм си казала, че не искам да се омъжа. Не е и да съм поставила кариерата си на първо място за сметка на всичко останало. Опитвала съм, но просто в България мъжете ги е страх от независими жени. Страх ги е от силни жени. Мъжете могат да се репчат с коли и с пистолети, но не и с характер. …

Славка Трифонова е певица от с. Найден Герово.

Родена е на 19 декември 1990 г. в Пловдив.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - РЕКЕТ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

публикувано на сайта на БНР на 18.01.23 в 10:00

     Подкрепа за жените от ромски произход. Това е целта на социалната кампания  „Имам една мечта”. Тя се реализира от Сдружение „ЛАРГО“ – Кюстендил, което активно работи в помощ на ромските общности.  Новата социална инициатива на сдружението е насочена към ромски жени и девойки чрез директно застъпничество. Срещи вече се провеждат в Дупница, Благоевград, Кюстендил, Радомир  и Ракитово.

     “Искаме да покажем, че и в България чрез модела на директното застъпничество можем да овластим тези ромски жени и момичета, които могат да се борят за мечтите си, да се борят за по-добро образование, по-добра социална среда, по-чисти квартали, за достъп до тези блага, които смятат, че им помагат да се реализират като жени и хора“, обясни за Радио Благоевград д-р Венелин Стойчев. Той акцентира, че вече се създава мрежа от местни центрове и клубове, където се провеждат обучителни срещи с жените от ромските общности.

За работата с уязвимите групи и кампанията „Имам една мечта“ е разговорът с д-р Венелин Стойчев, Сдружение „ЛАРГО“.

БНР подкасти:

Неразказани истории

Ваня Кастрева: Важното е да дариш - любов и подкрепа

 Неразказани истории

Рожденият ден на Анастасия заедно с нейната учителка Таня Величкова

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

12 януари 2023 година

     Завърших кварталното основно училище с отличен успех.  Целта, която си поставих тогава беше да вляза в професионалната гимназия по икономика. В главата ми на четиринадесет години това беше представата за успех. Когато споделих на преподавателите си, че искам да продължа в икономическия техникум, те много се зарадваха и започнаха да ме подготвят. Но много от тях ме предупреждаваха, че това училище може да се окаже по-трудно отколкото си представям и вероятно няма да имам същите високи оценки, както дотогава. За моя радост обаче успях да запазя високите си академични резултати и дори бях една от наградените за отличен успех, когато завършвах дванадесети клас.
     Учителите ми все пак се оказаха прави и наистина ситуацията в гимназията беше различна. Не ми беше особено лесно през първите месеци в новото училище. Имах нови дисциплини, по-трудни неща за научаване, много домашни и чести изпитвания. Но това не беше най-трудното, с което се сблъсках. По-трудно ми беше да свикна с новите ми съученици и факта, че от квартала бяхме само няколко души. Често се чувствах дискриминирана  отстрана на няколко от другите ученици. Един от моите тогавашни съученици не беше от България и подозирам, че с цел да не бъде изолиран от останалите, започна да се заяжда с мен, в моите очи безпричинно.  Истината е, че имаше дни, в които трудно намирах мотивация да отида на училище точно заради честите караници с няколко от съучениците си. Не ми беше лесно през тези четири години, но успях да се справя с трудностите, които се изпречиха на пътя ми. Накрая спрях да обръщам внимание на повечето изказвания, свързани с ромите, които се подхвърляха около мен, защото имах цел пред себе си - да взема матурите успешно и да кандидатствам в желания от мен университет. За моя радост през последната година от средното ми образование нещата се промениха и отношенията с класа ми започнаха да стават по-приятелски. Днес две от най-близките ми приятелки са момичета от същия този клас.
     По-късно завърших българска филология в Софийски университет а сега съм част от подготвителна програма към Централноевропейския университет в Будапеща. За програмата научих от моя приятелка, която също е била част от нея предходната година. Образованието ми във висши учебни заведения промени мирогледа ми напълно, особено българската филологията, дисциплина наричана „медицината на хуманитарните науки“. Там осъзнах колко важни са думите и каква е силата на езика. С думи можем да променяме не само себе си, но и света, в който живеем. Думи, които превръщаме в дела.
     В моя квартал, в ромските общности, но не само, дори и извън тях, жените все още трябва да се съобразяват с много повече ограничения от мъжете. Все още е много по-трудно да се реализираш, ако си жена. Аз самата съм израснала в ромски квартал, където традиционното мислене за това как трябва да изградиш живота си е различен от моята лична представа.  Предполагам, че за голяма част от хората в квартала на двадесет и три вече ми е време за семейство и моята постоянна амбиция да уча е загуба на време и енергия, защото за ромското общество изграждането на семейство е от изключителна важност.  Да си част от общността е начин за запазване на идентичността, поради което неписаните правила е редно да се следват, за да се избегне опасността от изолация.
     Не мога да виня хората в квартала, в който съм израснала за начинът, по който възприемат света около себе си.  Ако не си излизал, ако не си видял друго, ако цял живот си бил потопен в една и съща среда, няма как да знаеш, че може да е различно. А може да е различно. Момичетата от квартала трябва да знаят, че е най-лесно да се оставиш на течението и да се омъжиш на петнадесет години. Но има и друг път, пътят към образованието. Ние сами избираме съдбата си, затова изборът да учим, да поемем отговорност за себе си, да се образоваме и да се изградим като независими личности е единствено и само наш. Образованието е много важно. Колкото по-образована е една общност, толкова по-силно се чува гласът ѝ, толкова повече може да се бори за права и равенство.
     Бих предизвикала момичетата от моя квартал да продължават да опитват, да не се отказват, да учат и да вярват в себе си. Ние не сме различни, аз също съм била на петнадесет, аз също изпитвах трудности от страх да не би да поема по грешна посока, но в крайна сметка знанието е сила, а силата е нужна, за да градим живота, който самите ние искаме да живеем.…

Райна Емилова е филолог и преподавател по български език и литература. Родом е от Кюстендил.

През 2021 година завършва Българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

В настоящия момент Райна учи в Централноевропейския университет в програма за усъвършенстване на академичен английски език.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - КОРЕНИ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

15 декември 2022 година

     През есента времето се разваляше, започваха дъждовете, ставаше много влажно и аз всеки път се разболявах. Помня как ме слагаха на леглото с повдигната възглавница и дишах през апаратчето, което приличаше на една прахосмукачка. Мама и татко се редуваха да ме гледат нощем, не спяха, защото се страхуваха да ме оставят сама. Виждах в очите им страха, че ще умра. По детски се чудех защо хубавото време си е отишло и пак съм болна с астма и пристъпи… Казвах на мама, че искам да стане нещо, да си отида от тоя свят, за да не ги тревожа повече. Мама ми казваше, че за да оздравея, трябва да сменя климата. Че през есента щъркелите, лястовичките, пойните птички отлитат на юг. Мислех си, че Наюг е някаква страна, в която всички са здрави и щастливи. Тогава осъзнах, че ако искам да съм здрава, ако искам да сбъдна мечтите си, трябва да си отида оттук, трябва и аз да замина на юг… Като си поставим някаква цел, ние къде съзнателна, къде подсъзнателно я преследваме, просто цялото ни същество ни движи натам.

     Когато се прибирах от детска градина, тръгвах да гоня щъркелите, за да ме заведат на юг в топлите страни. Ама те ми бягаха. И сега професията ми ме отведе да работя в Кабо Верде. Когато за първи път отидох там, се разплаках. Осъзнах, че мечтата ми се е сбъднала, че живея в страната Наюг. В Кабо Верде обичам да ходя сама в един ресторант. Много е зелено, приготвят едни блюда с пет вида храна, които да ме убиеш, не мога да кажа как се казват. Седя си там сама и гледам зеленото. Просто дишам. Щъркели няма, ама има други птици…

Ренета Кривонозова е родена на 26 ноември 1994 г. в Пазарджик.

Завършила е приложна лингвистика – английски и испански.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - НА ЮГ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .