В университета никой открито не е говорил против ромите. Има си расизъм, както навсякъде, но е по-прикрит, по-интелигентен някак си. Просто без да ти го казват, те карат да се чувстваш, че не си на мястото си, че това не е за теб, че трябва да се откажеш и да си отидеш в циганската махала.

Но имахме само една наистина ужасна преподавателка. Всички се страхуваха от нея – и българи, и роми. Накрая за изпита ни беше разделила по групи. Ние в деня на изпита бяхме отишли доста по-рано, за да не би да я ядосаме нещо и тя да си го изкара върху нас. Тя пристигна точно на секундата. Влезе в залата, огледа ни изпитателно един след друг. Поздрави ни, че сме там. Не разбрахме в първия момент какво има предвид, но се оказа, че ние сме първата група, която се явява на изпита – от останалите три групи преди нас никой не се беше вестнал, всички се били уплашили и си отложили изпита за по нататък. Тя ни раздаде задачите и каза, че излиза, за да свърши „едно добро дело”. Заяви, че можем да си ползваме записките от лекциите, но че ще разбере, ако някой е преписвал. Разбира се, никой не смееше да си погледне записките. Всички започнаха да пишат. А аз бях напълно блокирал. Мисълта ми беше в ступор.

Това беше единствената преподавателка, при която не съм пропускал нито една лекция или упражнение. Жив-умрял, зарязвах всичко и отивах. Беше изключително строга и взискателна. Разбираше си от работата, но имаше ужасни нагласи. Имах чувството, че мрази циганите от дъното на душата си и прави всичко възможно да ме унижи, да ме вбеси, да ме накара да се откажа от следването и да напусна университета. Лекциите ѝ бяха много интересни, изключително полезни. Беше ясно, че не е някакъв книжен плъх, а си разбира от работата. Изпращаше ни предварително материали по имейлите, за да се подготвим. Ние ги разпечатвахме, а тя минаваше и се разписваше върху тях. Ако не събереш подписите, не те допуска до изпит.

Тя е човекът, който ме е вбесявал в университета, изкарвал ме е от кожата ми. Понякога ми е идвало просто да я удуша. Ако е имало моменти, когато съм искал да захвърля всичко и да се откажа, те са заради нея. Имах чувството, че не просто ме пренебрегва, а ме мрази, презира ме. Никога не забелязваше, когато вдигах ръка, никога не ме е похвалила за нещо, никога не ме включваше в дискусиите. Често говореше много ехидно за „братята роми”. Даваше различни примери и обясняваше как „братята роми” правят това и онова – раждат малки, на ходят на училище, имат лоша хигиена, не разбират от добра музика и т.н. Когато казваше „братята роми”, правеше знак с ръка сякаш гепи нещо или сякаш нямаш нищо в главата. За нея съществувах, само когато ставаше дума за „братята роми”. Тогава ме гледаше право в очите. Предизвикваше ме. Искаше да си тръгна, да се откажа. Едва ли не очаквах да започне да вика „циганите на сапун” и студентите да започнат да скандират заедно с нея.

По време на занятията всеки път различни студенти се представяха – казваха откъде са, какви са семействата им, къде живеят, с какво се занимават, какви са интересите ми. За мен така и не остана време да се представя. Май само за мен не остана време по време на учебната година.

 Но в края на годината вече нямаше как да не ми даде думата, защото всички защитавахме публично курсовите си работи. Много се бях готвил, имах презентация и всичко. Станах и първо заявих, че аз съм ром и че не се срамувам от това, че ромската култура дава много поводи за гордост, споменах някои от най-успешните роми в различни сфери. Говорех на студентите и усещах погледа на преподавателката как се опитва да ме нареже на парченца като с меча на Вейдър. Не я виждах, защото ми беше в гръб, но лицето ѝ се оглеждаше в погледите на студентите, които бяха пребледнели и се опитваха да избягват както мен, така и нея. Сякаш всеки си беше избрал по една точка от стената и се опитваше с цялата си воля да се взира в тази точка, за да не би по случайност да погледне преподавателката и да срещне очите на горгона Медуза. Но на мен ми беше паднало пердето. Бях решил, че песента ми е изпята и че тази работа със следването няма да се получи. Поне можех да си кажа открито какъв съм и какво мисля… Направих си презентацията и си седнах, защото нямаше никакви въпроси. Никой гък не смееше да каже. Бях готов вече да си събирам багажа и да си се прибирам, смятах, че никога няма да го взема този изпит и със следването ми е свършено. Каквото било - било.

След изпита преподавателката ме привика в кабинета си. Беше се върнала от онова „едно доброто дело” дето беше отишла да го върши. Смятах, че вече съм си сложил главата в чувала и нищо не ме притесняваше вече. Беше ми едно леко на душата, безгрижно, даже май си тананиках някаква мелодия.

В кабинета разбрах какво е „доброто дело” – вътре имаше едно малко ромско момиченце, което стоеше кротко на стола в ъгъла като кукла, облечена в нова рокля. Само черните му очички грееха. По-късно разбрах, че преподавателката винаги взима у дома си за празниците циганчета от сиропиталището в съседното село. В кабинета тя се държа като съвсем друг човек. Стисна ми ръката, каза, че е много горда с мен, за това, че съм се разкрил, поздрави ме за работата ми, каза, че ме очакват много успехи и че трябва да продължавам да се боря.

После замълча. Погледна ме право в очите. Каза ми, че съм направил нещо, което тя никога не е имала куража да направи. И аз чак тогава осъзнах за „братята роми”, макар че казват, че ние веднага ги усещаме тези неща с червата си.  

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Не знам как е станало

Беше след края на учебната година. Бяхме завършили вече. Само чакахме пред врата на учебен отдел да си вземем студентските книжки. Всеки бързаше да си ходи

вкъщи. Опашката беше дълга и хората се бяха поизнервили малко. Даже някои доста се бяха поизнервили. Потропваха с крака, сумтяха, въртяха очи.

 На опашката имаше и други роми освен мене. Но на мен най-силно ми личи, просто такава си ми е кожата – веднага се познава какъв съм. Не че някога съм го криел де.

Изведнъж вратата на канцеларията се отваря рязко, едва ли не сякаш някой я е изритал отвътре, оттам бясна изригва отличничката на випуска, обръща се директно към мен и ме кани да вляза вътре. Хората от опашката везах да недоволстват, чуха се подхвърляния някакви. Казах, че не е моят ред и че ще изчакам, но отличничката настоява да вляза. Инспекторката от учебен отдел явно дочу отвътре от канцеларията, че в коридора възниква напрежение и също се провикна да вляза. Извиних се криво-ляво на колегите и тръгнах напред към вратата на канцеларията. Усещах върху врата си изгарящите погледи на студентите от опашката, които бяха в правото си да се възмущават, но не аз исках да се пререждам, предполагах, че инспекторката ме вика за някаква справка.

Пристъпих в канцеларията. Инспекторката ми каза да затворя вратата. Затворих. Усетих, че вътре напрежението е още по-голямо отколкото в коридора. Сякаш въздухът беше наелектризиран и най-малката искра щеше да предизвика взрив. Инспекторката се взираше в мен изпитателно. Подкани ме:

- Влез, моето момче! Не се стеснявай, заповядай! - Гласът ѝ беше много странен: хем престорен любезен, хем озадачен. Хем насърчаващ, хем имаше някаква ревност.

Отличничката също ме гледаше изпитателно. В нейния поглед се четеше смесица от завист, презрение, учудване, обида. Мълчеше, беше заковала поглед върху лицето ми.

Инспекторката продължи със същия престорено любезен глас, който преминаваше във фалцет:

- Не знам как е станало, но ти имаш най-висок успех във випуска. – Гледаше ме изпитателно.

Отличничката също още се взираше в мен. Двете се държаха така сякаш винаги са ме подозирали, че крада нещо и сега са ме заловили най-накрая на местопрестъплението с веществени доказателства в ръцете и очакват самопризнания.

Това „не знам как е станало” на инспекторката кънтеше в главата ми. То не беше констатация, беше въпрос. Даже не беше въпрос, а беше обвинение. Сякаш ме подозираха, че съм си фалшифицирал оценките, че съм подкупил преподавателите, че съм измамил някого, че друг се е явявал на изпити вместо мене, знам ли… Взираха се в мен и сякаш ме упрекваха с поглед, че аз, някакъв черен мангал, мога да си позволя да имам по-високи оценки от отличничката. Тя беше звездата на университета – канеха я на конференции, водеха я в чужбина, четеше доклади, участваше в проекти, развиваше се момичето. От сутрин до вечер беше в университета, не пропускаше лекция или упражнение. Беше любимката на всички.

Взех си книжката и излязохме от канцеларията. Отвън студентите се бяха досетили, че се случва нещо извънредно и вече никой не роптаеше, че съм се прередил. Никой не говореше, никой не си гледаше в телефона. Всички бяха притихнали и се взираха в лицата ни, за да прочетат каква е интирагата.

Отличничката беше пребледняла. Имах чувството, че ще се разреве. Цялото ѝ тяло потреперваше от нерви сякаш ѝ пускаха ток. До нея бяха застанали нейните подгласнички, с които винаги се движеха заедно и образуваха стена пред мене, така че не можех да си тръгна. Всички в коридора очакваха да се случи нещо ужасно. Сякаш по уредбата бяха пуснали гласа на инспекторката, който повтаряше на запис „не знам как е станало, не знам кака е станало, не знам как…”.

Тогава отличничката едва ли не тропна с краче по пода и поиска да ми види книжката. Ей-така, пред всички, в коридора. Вратата към канцеларията също беше отворена и инспекторката явно също слухтеше отвътре какво се случва. Сигурно очакваха, че книжката ми е с друго име, друга снимка, различен човек, знам ли какво.

Подадох си книжката, отличничката и приятелките ѝ се взираха в нея, прелистваха я, ако имаха лупа, сигурно щяха да я ползват. После ми върнаха книжката троснато, връцнаха се и се отдалечиха по коридора.

Тръгнах си. Вървях пеша, малко да се разсея от случилото се. Все още в главата ми кънтеше „не зная как е станало”.

Истината е, че изобщо не очаквах да съм отличникът на випуска. Това мен също ме свари неподготвен. Никога не съм обръщал особено внимание на оценките си. На мен ми се налагаше през цялото следване и да работя. Пропускал съм лекции и упражнения, четях от записките на колегите или от лекциите, които преподавателите ни изпращаха по имейлите. Непрекъснато пътувах, учех по гарите, автобусите и купетата на влака. Исках да работя това, което уча. Никога не са ме канили на конференции дори и в България, камо ли в чужбина. Но пък започнах стаж по специалността си още от първи курс. След това ме взеха и на работа. Проявяваха разбиране и ме освобождаваха за важните лекции и упражнения. Не ходех на всичко, не всичко си заслужава. Ходех само при преподавателите, от които наистина имаше какво да науча, които имаха практически опит, бяха стъпвали на терен и знаеха какви са истинските проблеми. Едно е да четеш лекции в аудиторията и да пишеш учебници в кабината, съвсем друго е да стъпиш на терен, да утешаваш майка, която е загубила детето си, бременно момиче на 14, баба, останала без доходи и живи роднини, жертви на трафик, наркомания и проституция.

Исках да помагам на тези хора, а не да изкарвам високи оценки и да съм отличник на випуска. „Не знам как е станало”. Ами ето така е станало… Толкова е просто.   

Отличничката завърши и магистратура след бакалавърската програма. След това записа и докторантура. Стана асистент. Сега тя самата преподава на ромски студенти.

Тази публикация е създаден с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

(как проблемите с върховенството на правото се отразяват на качеството на здравеопазването)

ВЪВЕДЕНИЕ

Мария е бременна. Доскоро тя е живяла в Испания. Там е работела, получавала заплата, плащала данъци и осигуровки. Решила е да се върне в България, за да роди бебето си, защото не е омъжена, а тук родителите ѝ могат да помагат да се грижи за детето, докато е още малко. Мария иска редовно да ходи на прегледи, докато трае бременността ѝ, за да е сигурна, че всичко със здравето на бебето, а и с нейното собствено здраве е наред. Но Мария дълго време е била в чужбина и затова няма здравни осигуровки у нас. Частните прегледи са прекалено скъпи за нея и тя в момента не може да си ги позволи. За да получи достъп до системата за обществено здравеопазване в България, един човек трябва да плати здравните си осигуровки за пет години назад. Получава се прекалено голяма сума, която Мария не може да извади наведнъж. Мария е отчаяна. Започва да съжалява, че изобщо се е върнала в България. Чувства се в безизходица. За щастие Мария по случайност разбира, че в България има специална наредба на Министерството на здравеопазването за случаи като нейния. Тази наредба дава право на всяка здравно неосигурена бременна жена да бъдат проведени четири безплатни прегледа, изследвания, да може да лежи в болница, ако има нужда от това и да роди, без да е нужно да доплаща. Мария отива на преглед в една от най-големите болници в България. Но вместо да получи внимание, уважение и грижи, още на рецепцията ѝ се подиграват, наругават я и я изгонват, защото няма здравни осигуровки…

Проект „Ever Clever” на сдружение ЛАРГО е посветен на Мария[1] и на хилядите момичета и жени в България, които попадат в подобна ситуация.

[1]Всички имана и лични данни в докладите по проекта са променени, за да се запази анонимността на участниците в проекта и проучванията.

Към целия текст:

Предговор 

Този сборник съдържа художествено пресъздадени лични истории на ромски младежи от различни краища на България. Сборникът е изготвен по проект Ever Clever - младежка застъпническа инициатива за демокрация и върховенство на правото. Този проект се осъществя от сдружение ЛАРГО – Кюстендил с подкрепата на програмата за върховенство на правото на USAID, която се управлява от DEXIS. Целта на проекта е да разкрие връзките между принципа за върховенство на правото и три сфери на обществения живот, които се отразяват на всички ни, но най-вече на младите хора – здравеопазване, сигурност и образование.

Цялата отговорност за съдържанието на сборника се носи от екипа на ЛАРГО и по никакъв начин не обвързва донорите на проекта.

Повече за ЛАРГО може да намерите на: https://www.largo-bg.com/.

Приятно четене!

(доклад по проект „Ever Clever - младежка застъпническа инициатива за демокрация и върховенство на правото”, изпълняван от СНЦ ЛАРГО – Кюстендил)

„Мисля, че го правехме от скука. Омръзваше ни да ритаме топка и да играем на фунийки. Обикновено седяхме на пейката в градинката и люпехме семки. Говорехме си простотии. Нямаше какво да правим. Тогава някой се сещаше и викаше – „хайде да отидем да бием циганчета”. Това ни екзалтираше. Качваше ни адреналина. Чувствахме се като някакви герои от романите на Карл Май и Жул Верн. Както си бяхме на тумба, отивахме на уличките зад стадиона, към циганската махала. Причаквахме някое циганче зад ъгъла, за да го изненадаме, защото те иначе бягаха и се криеха в махалата. Започваме да се заяждаме, търсим си само повод. Например, питаме го защо не ходи на училище, или знае ли коя е столицата на Мароко. То, естествено, не знае. Ние също мисля, че не знаехме. Но започваме да му удряме шамари, после - с юмруци, с ритници, докато се разплаче и потече кръв. Бягаме с всички сили към нашия квартал, преди да се усетят големите цигани и да ни подгонят нас… Сега разбирам, че е тъпотия, но тогава това си беше нещо естествено – те ни биеха нас, ние ги биехме тях.”

01 март 2024 година

Център за култура „Романо Кер“ /в превод от ромски език „ромска къща“/ е ромски културен и ресурсен център, създаден през януари 2018 г., намиращ се в църквата на Стария град в Осло. На 8 април 2015 г. тогавашният министър-председател Ерна Солберг моли за прошка от името на норвежкото правителство за расистките политики на изключване, насочени към норвежките роми през десетилетието преди и след Втората световна война. „Романо Кер“ е създаден като част от репарационното обезщетение на норвежката държава за националното ромско малцинство. Центърът за култура е основан в сътрудничество с норвежката Градската църковна мисия, като се помещава в нейна сграда. Градската църковна мисия помага на норвежките роми при срещите им с норвежките институции, провеждането на курсове и предавания за училищата, които искат да научат повече за малцинствената група на норвежките роми, управлението на места за отдих за деца и младежи и разпространяването на ромската култура чрез използването на публични помещения.

Дейностите на Център за култура „Романо Кер“

Център за култура „Романо Кер“ се състои от културен център, медиаторска служба и отдел за дейности за свободното време на деца и младежи. Освен това управлява медийната платформа „Nevimos Norvego“, която е създала канал "Романтика", който подготвя новини и съобщения на ромски и норвежки език по въпроси, свързани с ромското норвежкото малцинство в сътрудничество с  Градската църковна мисия и Бизнес меморандума в Лондон. На 15 ноември 2021 г. каналът стартира ново токшоу, което се излъчва на живо от Романо Кер. Предаването се нарича "Романо!".

Културен център

В културния център се организират дни на културата, филмови прожекции и вечери на приказките, с цел да бъде демонстрирана богатата и разнообразна ромска култура на аудиторията от малцинствата и мнозинството. Организират се също така семейни дни, партита и тържество по случай Международния ден на ромите 8 април.

Медиаторска служба

Тя се състои от съветници и медиатори от ромски произход, както и от неромски норвежки граждани. Всички съветници имат опит в работата с норвежки роми, и предлагат индивидуални консултации на норвежките роми, както и консултации и повишаване на компетентността на обществените служби. Службата също така работи за преодоляване на предразсъдъците срещу норвежките роми и застъпничество за насърчаване на правата на ромите като национално малцинство в Норвегия. Освен това в работата й е застъпено и училищни лекции, основани на диалога.

Дейности през свободното време – клуб "Kelasame" (да поиграем)

В клуба се провеждат дейности през свободното време на деца и младежи, като веднъж седмично е предвидена помощ за домашните работи в сътрудничество с норвежко училище. Към клуба има отбор по футбол за момчета в сътрудничество с футболен клуб "Стърлинг", както и група за момичета, която поддържа различни дейности.

Nevimos Norvego

 „Nevimos Norvego“ е медийна платформа, в която се създава съдържание на основата на действителни истории на ромите в Норвегия и Европа.

История на съвременните норвежки роми

Освен семействата, които са свързани с Норвегия от средата на XIX век, в страната има още няколко групи роми. Най-големите групи са пътуващи роми от Румъния, бежанци от бивша Югославия и бежанци или техни потомци от Словакия.

Пътуващи роми от Румъния

Понастоящем в Норвегия има няколко хиляди така наречени пътуващи роми. Това означава, че през една част от годината те пребивават в Норвегия, а през останалата част - в родните си страни. По-голямата част от тях са от Румъния, но някои са и от други страни на Балканите и в Източна Европа. Пътуващите роми започват да пристигат в Норвегия, след като Румъния става член на ЕС през 2007 г. В Румъния ромите се сблъскват със силна дискриминация и маргинализация. Основната причина, поради която толкова много от тях напускат страната в търсене на по-добър живот, е безработицата и огромната бедност. Повечето от тях оставят семействата си в родната си страна, които издържат с доходите, които получават в Норвегия. Много от тях спестяват пари, за да построят или ремонтират своя дом или за медицински проблеми.

Пътуващите роми често са били обект на негативно отношение в медиите и обществените дебати. В много общини пътуващите роми са били преследвани и често са били лишавани от вещите си по време на операции по почистване. Повечето пътуващи роми в Норвегия изкарват прехраната си предимно с просия, събиране на бутилки, улични продажби, улична музика или краткосрочни работни ангажименти.

Роми от бивша Югославия

Войните в бивша Югославия, особено в Босна (1992-95 г.), принуждават много хора да бягат оттам. Някои от бежанците, които пристигат в Норвегия през тези години, принадлежат към ромското малцинство. Повечето от тях говорят на диалектите арли или гурбети. Няма много информация за тази група, тъй като много малко от тях се афишират открито като роми в Норвегия. Те просто се наричат босненци, сърби или албанци. По време на югославските войни ромите са подложени на жестоко потисничество. Често са били обвинявани, че са шпиони или че по друг начин са в съюз с врага.

Роми от Словакия

През последните 20 години много роми със словашки произход са встъпили в брак с представители на норвежкото национално ромско малцинство. Повечето от тях са избягали от Чехословакия в Швеция, предимно Сконе, от края на 60-те години на миналия век. Тази група също принадлежи към влашката ромска група, което означава, че те също имат историческа връзка със земите, които в наши дни са известни като Румъния. Въпреки че ромите от Словакия също говорят ромски език като майчин, те говорят малко по-различен диалект от този, практикуван от семействата с дългогодишни връзки с Норвегия.

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Проектът „Имам една мечта се изпълнява с финансова подкрепа, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проект „Имам една мечта“ е да апробира, приложи и разпространи иновативни методи за овластяване на ромски жени и девойки чрез директно застъпничество.