Още от първи клас сме заедно. Той е от много бедно семейство. Родителите му не са лоши хора, но те го пращаха на училище, само защото така трябва да се прави, защото всички деца ходят на училище. Никога не са му проверявали домашните, не са го изпитвали, какво да говорим за курсове, уроци, частни учители... Със сигурност дори не са му гледали оценките и не са стъпвали на родителска среща. Родителите му не са неграмотни, ама само минимума – колкото да могат да смятат, да четат и да се подписват. Толкова. Когато сядахме да пишем домашни у тях, техните все ни караха да излизаме и да играем навън с другите деца, вместо да стоим затворени в стаята. Подиграваха му се, че учи много. Все му подвикваха: „Излизай навън да си играеш с децата! Стига си чел! Директор ли ще ми ставаш?!?” И ние излизахме.

Ние сме многодетно семейство. Добре сме финансово, даже хората от квартала ни смятат за богати. За разлика от много други ромски деца, никога не съм знаел какво е да си гладен, да си жаден, да ти е студено, да нямаш дрехи и обувки, за да отидеш на училище. Нашите работеха здраво и си изкарваха добри пари. Но не им оставаше време за мене. Следяха ми оценките, караха ми се, ако нещо учителите са недоволни, пращаха ме на уроци и допълнителни курсове, ако трябваше. Но никога не са ми правили закуска, не са ми слагали в чантата сандвич за междучасието, не са ми приготвяли багажа за екскурзия, не са ме изпращали до автобуса или до гарата, както правеха родителите на другите деца. Сутрин отиваха рано на работа и аз само намирах пари да си купя каквото ми трябва.

Той сигурно ми е завиждал, че бяхме заможно семейство. Но и аз му завиждах. Сега го осъзнавам, че винаги съм му завиждал. Родителите му не се интересуваха от училище, но винаги ще му направят закуската, ще му сложат сандвич за училище, ще си говорят с него, ще го питат как е, какво е правил, как е минал денят му. Бяха бедни хора и той е единственото им дете, няма други братя или сестри.

Сега си мисля, че аз съм бил неглижираното дете, а не той, въпреки, че сме по-заможно семейство. Може и да му са се присмивали, че ще става директор, но никога не е бил оставян без чисто човешко внимание.

След гимназията опитах в университета, ама разбрах, че не е за мене. Имам си собствен бизнес и се оправям, не се оплаквам от нищо и не съжалявам за нищо. С него още сме добри приятели, виждаме се често. Той завърши бакалавърска степен. После завърши и магистратура. И наистина стана директор.  

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

07 март 2024 година

Сдружение ЛАРГО – гр. Кюстендил ви кани на заключителна пресконференция по проект „Имам една мечта“, която ще се проведе на 22 март 2024, петък, от 11:00 ч. в пресклуба на БТА в Кюстендил, ул. Хан Крум 19.

В рамките на три години в изпълнение на проекта сдружение „ЛАРГО“ в партньорство с норвежката застъпническа организация Сдружение KUN - център за равнопоставеност и многообразие приложи нови методи за овластяване на целевите групи - ромски жени и девойки, и защитата на правата на жените и малцинствата чрез метода на директното застъпничество, който ги овластява и им позволява да се организират и да отстояват интересите си пред местни и централни власти.

Ще бъдат представени основните резултати от дейностите по проекта, планове за продължението на проекта, както и ще чуете успешни истории и утвърдени модели от преки участници в проекта.

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Проектът „Имам една мечта се изпълнява с финансова подкрепа, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проект „Имам една мечта“ е да апробира, приложи и разпространи иновативни методи за овластяване на ромски жени и девойки чрез директно застъпничество.

По-добре съм вече. Но оттогава не смея да заспя. Гледам нещо друго да правя, за да се разсейвам. Или да спя през деня, когато е светло и наоколо има други хора. Ходя на църква. Моля се. Всяка неделя съм на църква.

Четох в интернет. Там го наричат „сънна парализа”. Пише, че няма категорично научно обяснение какво точно го предизвиква и как може да се излекува. Но там го описват като някаква халюцинация, като измислица, а то е реално. Много по-реално е от това как в момента сме седнали тук и си говорим…

Аз тогава пробвах за пръв и за последен път. Имам приятели и познати, които започват да пушат още в първи клас. На 12-13 години започват да се напиват, мислят се за много големи. Повръщат, припадат, карат ги в токсикологията, а те са много горди с това, ако оживеят. В училище наркотици се разпространяват свободно. Най-вече от деца, защото законът ги пази. Почти не се сещам за човек, който да не е пушил трева. На 15-16 се започва вече с по-сериозни наркотици и като станат на 18, са завършени наркомани. Всеки си мисли, че на него не може да му се случи. Всеки си казва, че има воля и че само хора без характер стават наркомани.

Сега вече можеш да си поръчаш всичко през интернет. Балоните с газ вече никой не ги смята за нещо сериозно. През интернет си поръчваш всичко, плащаш с крипто, за да не е престъпление и после си взимаш стоката от някой от боксовете за пратки на самообслужване. Така никой не познава никого и не могат да разплетат веригата.

На този купон бяха донесли вейпове. Вейповете не са незаконни. Всички пушат вейпове – и момчета, и момичета. Има с различни аромати. По павилиончетата се продават свободно, можеш да си намериш с всякакви аромати, включително с аромат на марихуана и това не е незаконно. Даже сигурно в целия свят скоро ще легализират пушенето на марихуана, защото тя не е по-пристрастяваща от кафето или никотиновите цигари, ползва се и за лечение. На купона бяха поръчали вейпове от някакъв сайт, твърдяха, че са напълно безобидни, че много са ги пушили преди. Аз си дръпнах само два пъти. Другите си дръпнаха по повече – по 3-4 пъти, не мога да кажа колко точно. В началото не усетих нищо. Бях пил само бира, а другите бяха пили джин, водка, уиски, узо. После ми стана леко замаяно. В един момент започнах да изпитвам тревога, започнах да се паникьосвам, изпаднах в истерия. Казвах си, че всичко ще мине, че е временно, че трябва да се успокоя.

След купона се прибрах вкъщи и си легнах. Исках да заспя и да дойде сутринта. Очаквах да имам махмурлук, да повръщам, да ме цепи главата, но знаех, че ще ми мине. Легнах се, завих се, пуснах единия си крак да стъпи на пода, защото знаех, че така по-малко ти се вие свят. Започнах да се унасям.

И изведнъж се събудих. Съзнанието ми беше по-бистро от всякога. Бях напълно свеж, все едно изобщо не бях ходил на купон, не бях уморен, не бях пил, не бях пушил. Беше тъмно, но много ясно възприемах всичко. Все още не се страхувах. Усетих, че съм се отвил и исках да се завия, защото знаех, че на сутринта ще ми е студено. Но не успях да помръдна ръката си. Реших, че съм я затиснал, докато съм спал и че ми е изтръпнала. Опитах се да се завия с другата ръка, но и тя не помръдваше. Исках да стана от леглото. Бях напълно буден, можех да разглеждам наоколо, бях напълно в съзнание – бистро както никога. Но не можех да контролирам тялото си. Започнах да се плаша. Исках да скоча от леглото и да изтичам в коридора, да отида в спалнята при нашите. Тялото ми непомръдваше. Чувствах се, все едно жив съм погребан в едно безжизнено тяло. Исках да избягам от него, да се махна, да се разтърся с ръце. Опитах се да крещя, но от устата ми не излизаше нито звук. Започнах да се паникьосвам, исках да се ощипя, да си ударя шамар, някой да ме чуе, да стана от леглото. Изведнъж осъзнах, че не съм сам в стаята.

Вцепених се. Както преди исках да вдигам шум, да крещя, за да ме чуят нашите и да ме събудят, така сега исках да притихна, никой да не ме забележи, де се слея с леглото. Но усетих, че той ме гледа. Беше приседнал в ъгъла, на стола пред бюрото ми. Улових дишането му – беше гърлено, дрезгаво, много дълбоко. Започна да се изправя. Тръгна към мен. Исках да стана, да хукна да бягам, да отида и да събудя мама и татко, за да ми помогнат. Той се приближаваше. Не исках да го гледам в очите. Беше ужасно висок, стигаше до тавана. Излъчваше мъртвешки хлад. Знаех някак си, че е много стар, че е много зъл, много страшен. Приседна до мен на леглото ми. Знаех, че ме гледа, а аз се опитвах да избягвам лицето му. Усещах ледения мрак, който сякаш поглъщаше всичко като черна дупка. Очаквах как всеки момент мракът ще ме погълне и мен и ще ме раздроби на милиарди малки ледени парченца, които ще се разпръснат в празното. Бях парализиран…

Сега ходя на църква редовно. Моля се. Гледам да подремвам през деня, когато е светло и около мен има хора. По-добре съм вече. Но още не съм спал нощем.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Бях си платила за избор на екип. Те казват, че не си длъжна да го правиш, но ако не си платиш за екип, в болницата се държат ужасно с теб. Бях си избрала лекарката, която ми проследяваше бременността, защото ѝ вярвах и тя знаеше всичко за мен и бебето.

Само че бебето тръгна да се ражда по-рано от очакваното. Звънях на моята лекарка, ама се включваше автоматично съобщение на италиански. Водите ми изтекоха и мъжът ми ме закара в болницата. Правех всичко, както лекарката ми беше казала – дишането, броях си на колко време са ми контракциите, опитвах се да стоя изправена и да се разхождам.

Така се случи, че бяха празници, в болницата бяха изписали повечето родилки, нямаше планирани раждания, бяха останали само дежурните екипи. Първоначално малко ми се поскараха, че съм тръгнала да им раждам по празниците, сякаш аз съм го искала. Но като разбраха, че съм си платила за екип, посмекчиха тона. Беше ми първо раждане и исках да родя нормално, а не с цезарово. Сложиха ме на едно легло, вързаха ми някакви уреди и излязоха от стаята. Интуицията ми казваше да стана, да ходя, ама бях омотана с разни жици и маркучи и не можех да мръдна. Чувах, че имаше раждане в съседната зала и екипът беше там.

В такъв момент много те боли, чувстваш, че с единия крак си отвъд. Исках да ми сложат някаква упойка, за да понамалят болките. Акушерката само от време на време хвърляше по един поглед от вратата и изобщо не ми обръщаше внимание, защото явно беше ангажирана с раждането в другата зала. Аз имах чувството, че губя съзнание от болка. Сякаш бях излязла от тялото си е се виждах от тавана на залата как лежа на леглото, омотана в маркучи и жици. Опитвах се да дишам както ни бяха научили на курса за бременни, но тялото не ми се подчиняваше. От болката сякаш се парализираш, дишаш плитко, все едно не е въздух, а разтопено желязо. Исках някаква упойка. Но никой не ме чуваше.

По едно време апаратите, за които бях закачена, започнаха да пищят. Аз се стреснах, защото бях в едно състояние, дето не си сигурна дали си умряла или си жива, дали сънуваш, или си будна. Няколко души нахлуха в стаята. Лекарката беше в кръв, явно от другата зала, остави престилката ѝ да се свлече на пода, грабна нова престилки и ръкавици и ме преместиха от леглото в ъгъла върху стола за раждане. Това са тези столове, дето ти слагат краката на високо, а ти се опитваш да стискаш облегалката за ръцете, за да не припаднеш от болка. Бяха 3-4 души, говореха ми нещо, ама всичко ми беше като в мъгла, сякаш говореха отдалече, гласовете им все повече се отдалечаваха и отдалечаваха.

Бебето не излизаше. Лекарката се опитваше да ми натиска корема, лягаше с цяло тяло върху мен, но тя беше една младичка и слабичка - я имаше 50 кила, я не. Струваше ми се, че е студентка на стаж, която дори още не си е взела всичките изпити. Акушерката я командваше кое как да направи. Бебето още не излизаше. Цялата бях в пот, имах чувството, че се изливам отвсякъде.

Там времето тече по друг начин. Мислех си, че е минало вече едно цяло денонощие откакто ме приеха. В един момент се отказаха от естественото раждане и започнаха да ме подготвят за спешно секцио. Тогава съм се отнесла.

Започнах да чувам името си някъде отдалече, гласът се приближаваше, с много усилия на волята опитах да отворя очи, но не се получаваше, усещах, че ме шляпат по бузите. Чух плача на бебето. Ти си го познаваш. Сто бебета да реват, ти чуваш, когато започне да реве твоето. Някак си не го чуваш с ушите си, а със сърцето си и знаеш, че точно това е твоето бебе.  

Съвзех се, когато вече бях в реанимация. Бяха отнесли бебето, на мен ми бяха дали успокоителни и всичко, което исках, беше да се изключа, да минат тези няколко часа и да се събудя направо вкъщи, гушнала бебето.

Но се събудих от ужасни крясъци. В съседната стая имаше друга ромка и тя пищеше неистово. По гласа ѝ познах, че беше малко момиче. Вратите се отворени към коридорите и всичко се чува. Момичето се молеше за някакви обезболяващи. Един много спокоен глас ѝ искаше пари. Обясняваше ѝ, че упойките са скъпи. Тя се дереше, че няма пари, а гласът я съветваше да се обади на роднините си да съберат. Момичето явно бе крило бременността си. Каза, че е сама, че няма кой да събере пари. Гласът каза, че тогава няма и упойка.

Чувах пищенето ѝ, чувах как се влачи по пода, как събаря неща, имаше тъпи удари, сякаш тя си блъскаше главата в пода и в стените, за да припадне. Гласът ѝ обясни, че може да се намали цената за нея и поиска малко по-ниска сума. Момичето беше отчаяно. Молеше се, умоляваше, казваше, че е готова на всичко, само да ѝ дадат обезболяващо. Чувах риданията и стенанията ѝ. Все едно я режеха жива.

Не издържах и се опитах да се провикна, че аз ще платя за упойка. Само че след раждане нямаш сили, гласът ми беше много слаб, сама себе си едва чувах. Но шумовете секнаха, явно ме бяха чули. Очаквах да влязат, за да им кажа откъде да вземат пари от дрехите ми. На вратата се появи силует. Не можех да разпозная кой е. Чух, че вратата се затвори. После не помня нищо.

Изписаха ме след няколко дена. Насъбраха се роднини да ни посрещнат. Снимахме се пред болницата. Прибрахме си се вкъщи. Бебето си го кърмя и наддава добре. Моята лекарка още не се е върнала от екскурзията в Италия. Официалните почивни дни свършват. Утре си е нормален работен ден.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Не стана. Обичах истински. От цялото си сърце. Не съжалявам за нито една секунда. Още събирам парчетата от себе си, но всичко това ме направи по-силна, ще се възстановя, имам планове, обещала съм на себе си, че ще ги постигна, пък каквото искат да говорят другите…

Той ме е видял как слизам от колата и веднага се е влюбил от пръв поглед в мене. Любовта е такава. Удря те като гръм. Намери ме скоро след това. Започнахме да си пишем, скоро започнахме да се срещаме. Беше приказно. Той беше много забавен, много влюбен, много искрен. Човек с чисто сърце, никога няма да те излъже, никога няма да скрие нещо, никога няма някакви задни мисли. Просто една много пряма, много чиста детска душа.

Имахме много искрена, много чиста любов. Оженихме се и заживяхме у тях. През повечето време си бяхме само ние двамата, защото родителите му работеха в чужбина. Бяхме щастливи. Аз ходех на работа, а той си търсеше.

Винаги съм работела. Смятам, че жената трябва да може сама да се справя с живота, да е независима, да е самостоятелна, да не разчита на друг. Веднага след като завърших училище и започнах да работя. Опитвала съм много неща – работех като шивачка, в обувен завод, много неща съм захващала. С маникюра нещата станаха съвсем случайно. Видях първо един комплект в интернет и си го купих. Упражнявах се първоначално върху приятелки, върху сестра ми, мама. Осъзнах, че това е нещо, което много ми се отдава. Харесваше ми, а и бях много добра. В началото не им взимах никакви пари – просто те си плащаха консумативите. Но постепенно започнаха да ме търсят все повече и повече хора. Напуснах другата си работа и се посветих изцяло на маникюра. Клиентелата ми бързо нарасна. Отворих си самостоятелен салон, хората ме познават. От сутрин до вечер съм в салона, но обичам работата си и не ми тежи. Мечтая си един ден да си имам салон в София или в чужбина…

Той си търсеше работа много дълго време. Все нещо не му харесваше, все не било за него. Никъде не се задържаше за повече от няколко дена. Той е много добро, много умно момче. Би могъл да се справи с всякаква работа…

Не е имало трети човек. Ние се обичахме. Просто постепенно осъзнахме, че нямаме общ път задно. Той ме боготвореше. Аз много го обичах, още го обичам. Но се отказах да го променям, осъзнах, че е невъзможно да го променя...   

Бях се посветила изцяло на него, пренебрегвах приятелите си и близките си заради него. Сега осъзнавам, че това е било грешка, че близките ми не са заслужавали подобно отношение. Не споделях притесненията си с мама, за да не я огорча. Моите родители винаги безусловно са ме подкрепяли, каквото и да реша. Но знаех, че ще я нараня, ако ѝ кажа, че се разделяме толкова скоро.

От утре тръгвам на курс за маникюристка, който организира бюрото по труда. Имам си занаята, но искам да имам и диплома, искам да продължа да се развивам. Обещала съм си да мисля повече за себе си, за нещата, които аз обичам и които аз искам да направя. Обещала съм си да пътувам повече, да се виждам с близките ми.

Той е чиста душа, но на трийсет години е още дете. Не е амбициозен. Още не е наясно какво иска от живота. Беше ми много мъчно да го оставя, но трябваше. По цял ден е на телефона, във фейсбук, в инстаграм, в ютюб, в социалните мрежи му е животът. Много е умен, много е сръчен и може да постигне много. Но не вярва в себе си. Няма цели. Още навремето някаква учителка му казала, че не става за нищо и той ѝ е повярвал. Дълбоко, на дъното на съзнанието му, се е отпечатало, че той не става.

Добре е, че нямаме дете. Ако бях забременяла, щях да търпя, няма какво да се направи, щях да остана при него. Но не стана така.

Ако аз имах роднини в чужбина, веднага щях да замина и да си отворя салон там. Но съдбата си знае работата. Може и да стане.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Дай си палеца! Ето така га захапваш. Не, не така. Ето така, защото иначе е опасно. Трябва да внимаваш да не си глътнеш езика. Сега поеми дълбоко въздух. Още по-дълбоко. Издишай максимално, клекни. Сега вдишвай рязко. Сега подскочи като мене. Лекичко. Ето това е цигански балон.

Някой дишат лепило в плик, това е най-тъпото. Почти всички са опитвали трева. По дискотеките задължително има и шотове, макар че ние сме под 14, още нямаме лични карти. Балони с райски газ винаги се появяват, въпреки че уж ги забраниха. Всъщност само им се вдигна цената след забраната, иначе пак си ги има навсякъде. По принцип не би трябвало на нас да ни продават алкохол и цигари, но досега никога не са ми правили проблем да си купя каквото си искам. Иначе дъвки и снуски с никотин можеш съвсем законно да си купиш даже и в центъра пред полицията. Все едно искаш да откажеш цигарите.

Полицаите пазят големите дилъри, те са си комбина. Полицията се намесва, само ако се появи някой нов дилър, който иска да завземе територия. Затова ни е спокойно по дискотеките, защото полицията е отвън, няма да стане някаква голяма простотия.

В училище разпространяват ученици. Не само на двора, но и вътре в тоалетните и по коридорите. Всички ги знаят кои са и можеш за няколко минути да си поръчаш всичко. Полиция идва в училище, само ако има сигнал и някой е припаднал. Но дилърите знаят кога ще идва полиция и обикновено изчезват преди това.

С нас само отчитат дейност. Чакат да стане 10 и 10, правят някоя хайка в някое заведение, качват ни горе в районното, пишат протоколи, предупреждават ни, че нямаме право след 22 часа да сме навън, звънят на нашите и ни пускат. Не се държат лошо, просто отчитат, че работят нещо. То през лятото в десет още е светло.

Мен само веднъж са ме викали в детска педагогическа. Като свидетел. Защото с едни приятели се напихме по сред бял ден, ударихме по няколко шота с уиски в едно заведение на центъра. На мен ми стана много лошо, излязох и повърнах – бръкнах си с пръсти в гърлото. После изчаках да не ми се вие толкова свят и си се прибрах, влязох в банята да се къпя и съм заспал там. Обаче моите хора продължили да пият, после и пушили трева. Съблекли се чисто голи и започнали да тичат из центъра. Понеже са под 14, полицията е трябвало да реагира и разпитали какво става, затова звънят на нашите. Аз не исках да ходя в полицията, ама нямаше как. Там ми четоха едно конско за вредата от алкохола, писах някакви показания и това беше. Знам, че на мене нищо не могат да ми направят, защото съм под 14. Май са се карали на момчето от заведението, дето ни сипа уиски, защото ни гледаше после накриво. Но пак ни сипваше.  

Цигански балон всички знаят как се прави. Ние го правим на двора или на стадиона. Добре е да имаш меко място, на което да паднеш. Българите само припадат при цигански балон и трябва да ги събудиш – удряш им шамари, разтръскваш ги и те се будят. Но не помнят нищо. На тях само им става хубаво, все едно са дишали райски газ или са пушили трева. Те просто губят съзнание и забравят.

Ние помним. Аз започвам да се издигам и политам нагоре към небето. Нося се над двора, над стадиона, над къщите, над площада. Виждам червените покриви, виждам пушещите комини, жените, които си простират прането, хората, които вървят по тротоарите. Всичко е светло и слънчево, дори и денят да е лош. Чува се ангелска музика. Едни много високи същества сякаш те приветстват и те подканят да ги придружиш. Става ти много хубаво и искаш да останеш там завинаги… Затова никога не трябва да правиш цигански балон сам. Винаги трябва да има някой, който да те събуди, ако се отнесеш и не искаш да се върнеш повече. Удря ти шамари, разтръсква те, лисва ти вода, ако трябва. То защо ли ти е да се връщаш…

Чао вече! Трябва да тръгвам за училище, имаме днес класно по БЕЛ.   

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.